Доц. Борислав Дъбов е ръководител на Очната клиника към УМБАЛ “Св. Анна”. Завършва с отличие медицина в МУ – София през 1981 г. Две години по-късно е асистент в Научен институт по очни болести. Специализирал е витреоретинална хирургия в Германия и Белгия. През 2003 г. става доцент по офталмология.

Доц. Дъбов е член е на Българското дружество по офталмология, както и на германското такова. Български делегат в Европейското витреоретинално дружество, има и други престижни уастия и членства.

 Има над 3 000 операции, извършени при тежка патология на задния очен сегмент- диабетна ретинопатия, пролиферативна витреоретинопатия, тежки посттравматични ретонопатии и други.

 Автор е на единствената по рода си у нас монография “Витреоретинална хирургия”.

Доц. Дъбов, как избрахте медицината за своя професия?

Избрах я малко по семейни традиции. Моят баща също е очен лекар и то от висока класа и някак по наследство. Въпреки че имах двоумение. Когато бях прие медицина имах и други предложения - за микробиология в бившето ГДР, бях приет и международно право, тъй като се бях явил на конкурс по математика. Но в един момент си поговорих с баща ми и той каза: „Не ставаш за търговец. Нашата фамилия сме медици, така че ако искаш избери медицината.“ И аз избрах медицината пред международното право и микробиологията.

Какво в нея Ви привлече така?

Това, с което се занимаваше баща ми. Виждах, че той работи доста сериозно и в една много добра специалност - „офтамология“. В началото е бил патоанатом, а след това се е прехвърлил „Очни болести“. И тъй като за мен това е най-хубавата специалност - с много технология, много лазери, много оптика, с това ме привлече. Още от първи-втори курс бях кръжочник по очни болести и винаги съм работил това. Още от първия си ден по разпределение в Благоевград и от тогава вече 37 години работя.

Разкажете малко повече за баща Ви?

Баща ми беше изключително амбициозен и трудолюбив човек. Бил е от едно село, били са 5 деца и са имали доста земя, която е трябвало да бъде обработвана. Когато е бил 14-15-годишен и е завършил основното училище в селото баща му е настоявал да си остане там и да приключи с ученето, а баща ми е искал да продължи в гимназия. През нощта на 15-ти септември баща ми си взима дрехите, измъква се тайно от вкъщи и изминава 8 км пеша, за да се запише за гимназист в Пазарджик. След това завършва и медицина в София. Специализация по „Очни болести“ прави в Москва, Чехия и Франция. Основател е на Института по „Очни болести“, който преди това е бил просто клиника в Александровска болница, и успява да развие специалността не само в хирургично отношение, но прави и имунологична лаборатория, хистологична, електрофизиологична, т.е. развива я и като наука. Това наследих от баща си - упоритост и работа. Лично аз съм специализирал две години в Мюнхен -  витреоретиналната хирургия, най-тежката хирургия, която се прави по отношение на очите. Това значи чужди тела в очите, гнойни възпаления, отлепване на ретината, тежка диабетна ретинопатия. Мога да кажа, че нашата болница „Св. Анна“ си стана един център за тежка хирургия. Тук идват хора от цяла България да се оперират. В специалността ни базовата хирургия са катарактите (передетата), които обаче са сравнително по-лека хирургия, доста печеливша и затова само в София има около 20 частни очни клиники. Ето тази седмица например имахме случай от Мездра с чуждо тяло в окото. В Мездра казали, че не могат да се справят, насочили го към Враца, от там го изпратили към ИСУЛ, а от ИСУЛ - при нас. На много малко места в България се правят тези операции.

Очите са изключително важни, а сякаш се отнасяме небрежно към тях.

Когато човек загуби едно око, чак тогава разбира важността му. Имам пациенти, които ослепяват от тежки болести и казват „Докторе, предпочитам да нямам два крака или една ръка, но да имам очи“. 80% от информацията се получава през очите. Малко се неглижира нашата специалност, защото окото е много малко - само 24 мм и 7 гр. Повечето колеги, а и обществеността смятат, че ние се занимаваме само с даване на очила и с махане на пердета, но това не е така. Има много други неща. Хирургията при нас е изключително фина работа. За първи път микрохирургията е въведена от очните лекари, лазерите са въведени за първи път при нас, за първи път присаждането на тъкани е въведено при нас. Роговица може да се присажда от 100 години вече.

Вашият син също е офтамолог, но работи в чужбина. Каква е причината да не остане в България?

Той завърши медицина в Германия, в Мюнстер. Беше един от първите, приети там. Беше приет медицина и в София, на първо място, но предпочете да замине. В Мюнстер още по време на следването си започна научна работа и привършвайки пети курс студентство, вече имаше и дисертация. Приеха го да специализира в най-голямата очна клиника в Мюнхен и там я защити. Шест години специализира там, взе и европейска диплома по офтамология, която му дава добри шансове навсякъде в Европа да работи на добри места. Предпочете обаче да остане в един град до Мюнхен и работи в частна практика.  

Съжалявате ли, че не е останал в България?

Донякъде съжалявам, но за него там е по-добре. Има много по-добри условия за работа, с много добра апаратура. Тук при нас проблемите са доста - не толкова от финансово естество като заплата, колкото че апаратурата ни остарява, трудно се намира и трудно се купува, но се справяме.

Кой е случаят в кариерата Ви, който няма да забравите?

Това беше случаят на едно момче, което работеше на летището в Бургас. Механик. Беше си загубил едното око от попадане на чуждо тяло там. За съжаление след три години и в другото му око беше попаднало чуждо тяло. Беше на 30 години, а щеше да е напълно сляп. Направихме две-три операции в България, после се наложи операция и в Белгия. Върнахме със самолет, а в окото му имаше газ, която тампонира ретината. Проблемът е, че когато се вдигне самолета високо, се вдига и очното налягане. И в един момент както бяхме на 10 000 метра височина, той каза: „Губя си зрението“. И наистина за три-четири минути ослепя. Ако не бях предприел някакви действия, той щеше да се върне в България напълно сляп. Но аз бях подготвен, а и тогава не бяха толкова строги мерките за сигурност по летищата. Бях си взел две-три малки иглички за инжекции и си ги бях пъхнал в джоба. Когато той загуби зрение, сложих му една капка в окото упойка и с една игличка го пробих по време на полета. Всички бяха изумени наоколо, а стюардесите искаха да ме арестуват. Когато пробих окото обаче, изтече част от газта, спадна налягането и той възвърна зрението си.

Как успявате да релаксирате?

Трудно. Събота и неделя се опитвам да излизам извън София, без значение къде. Понякога обаче се налага и тогава да работя в провинцията. Ходя в Бургас, Пазарджик, Стара Загора.Релаксирам с разходки, движение… Не мога да си позволя често да се изключвам телефона. Има спешни случаи, които се налага да бъдат оперирани веднага - чужди тела, травми, отлепване на ретината.  Сега отново идва времето, когато трябва особено да се внимава за очите, особено тези хора, които косят трева. Има голяма опасност от косачките да се откъсне част от телта и да попадне в окото, ако не се носят очила. Повечето хора си губят зрението от това, че не спазват изискванията на труда. Особено опасно е избиването на лагери с чук, защото винаги има риск да се отчупи парченце метал от чука и да се забие навътре в окото. Винаги трябва да се работи с предпазни очила.

Източник: zdrave.net